БРОКАТЕНА ПРЕГРЪДКА

БРОКАТЕНА ПРЕГРЪДКА

Тъмносиня брокатена нощ.
Не заспивам… уви… не заспивам.
И люлея небесния кош,
а съм малка – власинка коприва.

А съм само очи и небе
и на двадесет грама от тлена.
И е странно – как “просто човек”
ще приспива безсънна Вселена.

Тя ме гледа с харман от слънца
и си тръсва петльовия гребен.
И не спи…и не спи от инат,
че приспива я някакъв земен.

Тя не знае защо аз не спя.
Че броката й като люлея,
аз прегръщам и някого там,
който също живее във нея.

Радост Даскалова

Реклами

ЧОВЕЧЕТО СЪС СТЪКЛЕНОТО КОПЧЕ

ЧОВЕЧЕТО СЪС СТЪКЛЕНОТО КОПЧЕ

То е жител на синьото, стъклено копче
(от пижамката бебешка, с обла яка).
То е някакъв ден между „вече“ и „още“,
не говори, не ходи и няма коса.

Размотава несръчно с два пръста кончето,
на което пришит е прозрачният свят,
на ажури, в стъклото овално, където –
подредени за него нещата седят.

То, човечето, има юрганче на зайци,
животинка от плюш, с разпрострени уши
и усещане кротко за мляко и майка,
там, оттатък врати, коридори, стени.

Наблюдава небето на рошави шарки,
през прозорец, обрамчен от млада асма,
за поклон се привежда над детска кошарка –
пред човечето с копчето скланя глава.

А пък то се усмихва и нещо разправя
на разшитото копче и синия цвят,
и на малкото чудо – да не притежава,
но да има в ръката си целия свят.

Радост Даскалова

КРИЛО ЗА ЗАКРИЛА

КРИЛО ЗА ЗАКРИЛА

Ти няма никога да разбереш
цвета на дългите ми листопади.
Как самотата, крехка като скреж,
на гърлото ми всяка сутрин сяда.

И колко къси са каишките
на мислите – настръхнали зверчета,
как всеки ден е рейнджър в мисия –
мълчи в блатата да опази тебе.

Ти няма никога да се досетиш
с какво заплащам тишината ти,
как скърцане на зъби прави песен
и как се носи недостатъчност.

Ти няма никога и да научиш,
как всеки ден се ампутира липса,
как вие празнотата като куче,
и ореола ти с какво изписвам…

Мълча и се преструвам, че ме няма,
че просто съм една усмивка мила,
че онова на лявото ти рамо
не е крилото ми – да те закриля.

Радост Даскалова

КУКЛА НА ВЕРИГА

КУКЛА НА ВЕРИГА

В гърлото на мрака,
утрото пристъпва като зомби вяло.
Фотографска плака –
светлото е тъмно, черното е бяло.
Вятър вълчи вие,
из камини свири фуги и токати.
Малък Сечко. Зима.
Дъжд в прозорците потропва пицикато.
Люлката на двора
е самотна точно колкото сираче –
мокра е до корен,
и геройски се преструва, че не плаче.
Липсват двете птици
на комина тухлен. Зее празно място.
Само сноп от жици,
и антената на дървен прът отдясно.
Сигурно са мъртви.
(Как се оживява в тази гладна зима?)
И дъждът прехвърля
мокър крак на мястото им на комина…
Покривът е тъжен.
Ревматично пукат старите му цигли.
Люшка се в окръжност,
на тавана сутрин, кукла на верига.

Радост Даскалова