МОСЮ МЕЦЕНАТ И МАЛКАТА КОЛЕТ

Не беше известен, не беше богат –
наел бе мансарда мосю Меценат.
Мансарда с балкон,
на който в кашон,
надупчен отгоре на ситно решето,
държеше мосюто дружина щурчета.
Че имаше хоби мосю Меценат,
единствено, може би, в целия свят –
да пеят за него!

От тежкото его
от бебенце още, в родилния дом,
задмина в тегло и най-тежкия сом.
(Говорят дори – и до днес акушерката,
от тежкото бебе, лекувала херния!)
Мосю Меценат
бе страшно чепат.
Той имаше даже веднъж и жена,
обаче, забегна нанякъде тя.
Така бе наплашил с характер колегите,
че те отдалеч му отбягваха егото.
Жива беля,
с нрав на коза!

А вечер, щом върне се, някъде в пет,
(без всяко значение – в пек, или в лед),
присядаше този мосю на балкона,
да слуша как пеят щурците в кашона:
Зузу и Линет,
Мишел и Колет.

Мосюто не глезеше никак дружината,
а строго наблягаше на дисциплината.
И мъмреше със или без основание,
а за провинение – и наказание!
„Не пееш, така ли? –
Врабците те яли!“
И който не пее – мълчи на инат,
нахранен бе с глад от мосю Меценат.
Щурчетата чак се заливаха в песни –
и всяко се мъчеше някак да блесне,
пред мецената,
даващ храната.

Не щеш ли, случайно веднъж за беда,
Колет на гладуване не издържа.
Безстрашно избяга Колет от кашона,
и в стаята, щом тя влетя от балкона,
попадна в долапчето,
при всичките хапчета.
Похапна от жълтите, после от сините,
преяде до пръсване от витамините.
И случи се – малкото, гладно щурче
започна, с по педя на час, да расте.
Тя стана една…

И до вечерта,
Колет измени се, страшилище стана,
главата й, с пукот, се вряза в тавана
Мансардата цяла изпълни с туловище!
Такова мутирало, страшно чудовище!

Бе пет. Мецената
отвори вратата.
Колет днес не пя за мосюто – бе гладна.
За жалост, мосюто в менюто попадна…

На другия ден бе мосю Меценат
на всички известен, на всички познат –
със снимка, с адреса,
из цялата преса,
гърмя инцидента, а в кратката справка,
отдолу – отправка към книга на Кафка.

Радост Даскалова

СКРИТО ПОКРИТО И ЖЕНА МУ ЗАНИЩО НЕПИТАМ

Там, край пазара, в къщата стара,
която, покрита с капаци, мълчи под липите,
зад тежката порта, живее сговорно
Скрито Покрито с жена си Занищо Непитам.

Сутрин в градината сядат двамината
на кроасани с масло и на кана кафе.
Две котки и куче, много послушни,
в краката им клекнали – лочат панички с млекце.
Скрито Покрито отупва трохите,
вежлив обявява: “Излизам!” и тръгва навън.
Занищо Непитам за нищо не пита,
а сяда с гергеф под цъфтящия в бяло салкъм.

Вечер настане, цвърнат тигани –
дъхти махалата на дробчета с лук и на зеле.
Глъч от кавга, играят деца…
Завръща се Скрито Покрито в часа за вечеря.
Занищо Непитам го среща с усмивка,
сервира веднага яхния и тортички с крем
и край камината, хапват двамината,
омекнали в чара на този домашен Едем.
Скрито Покрито назад се обляга,
припалва доволен тютюнец от стара лула.
Занищо Непитам престилката слага
и мие чинии и тенджери от алпака.

С бомбе и бастун, в лъскав костюм
и лачен чепик, с папионка, с копринена риза,
свеж и избръснат, макар че е късно –
по тъмното Скрито Покрито отново излиза.
Занищо Непитам пак нищо не пита,
две котки изгонва в градината за през нощта,
заключва вратите, гаси светлините
и ляга самичка, с навита на ролки коса.

Скрито Покрито не спира да скита –
и денем и нощем потаен развява се сам.
Занищо Непитам мълчи упорито,
а на съседски въпроси отвръща: “Не знам!”.

Там, край пазара, къщата стара
днес празна е – няма ни котки, ни куче, ни никой…
Мълвата говори (разправяха хора) –
изчезнала много внезапно Занищо Непитам!
Скрито Покрито за нея разпитвал –
по улици, спирки, по паркове и по площади…
Изчезнал накрая и никой не знае
къде ли се скита окъсан, брадясал и гладен.

Радост Даскалова

ОЧИ

Боли ме третото око
от ръбове в човешката порода,
от абордажни куки по
така чувствителната му природа.

Отдавна двете ми очи
извадиха – видях, че гол е царят.
И с бял конец, че е съшит,
на показната истина ръкавът.

Набиха ми в очите свят,
какъвто страх те хваща да го гледаш.
Обратен – с предното отзад
и с долното отгоре. Свят с повреда.

Сега циклоп съм…С очебол.
(Дебелооките са живи-здрави.)
От три – остана ми едно.
Надежда нямам, че ще го опазя.

Радост Даскалова

(автор на клипа Маргарита Иванова)

НОСТАЛГИЧНО

В старата къща, точно до парка,
(още въздишат пред нея липите)
бяха ни думите толкова малко,
че досега си навеждат очите.

Птици отчаяно кърпят небето,
грачи раздраното минало време.
Ти си на палци до другия петък,
аз съм бодливата топка от нерви.

Мерим на пръсти избраните примки,
във вратовете ни впили филизи.
Ето животът ми – купчина снимки,
твоят – по горното копче на риза.

Там, над липите и старата къща,
изгревът идва само по навик.
Няма ни алени в него и също,
няма ни в залеза, гаснещ в лилаво.

Старата къща, в дрезгави мисли,
сигурно помни ни – влюбени двама.
Някой напук по вратата е писал:
“В старата къща вече ни няма!”

Радост Даскалова

МИСТЪР КОЙОТ

Изображение

 

Мистър Койот
в своя живот
беше имал пълчища красиви койотки.
Малки, големи,
или пък с проблеми –
върволица от пищни, космати кокотки.

Но веднъж за беда
се срещна с една –
уж наглед беше толкова тиха и кротка,
уж ранена и мила,
уж й трябва закрила,
пък край него осуква се с гладна походка.

Но дали канибал,
щом те кани на бал,
ще дели с теб партньорски желаната мръвка?
И мистър Койот
даде задния ход,
подозрял, че със тази си бройка е сбъркал.
Но уви – не успя
и погна го тя
през върхари, гори, през пенливи потоци.
Тича мистър Койот
и за своя живот
й заплаща със рани и сини отоци.

И ето го днес –
страдащ от стрес,
в зоопарка живее зад яка решетка.
И дочуе ли вой –
свива се той
в най-тъмния ъгъл на своята клетка.

Радост Даскалова

БРОКАТЕНА ПРЕГРЪДКА

БРОКАТЕНА ПРЕГРЪДКА

Тъмносиня брокатена нощ.
Не заспивам… уви… не заспивам.
И люлея небесния кош,
а съм малка – власинка коприва.

А съм само очи и небе
и на двадесет грама от тлена.
И е странно – как “просто човек”
ще приспива безсънна Вселена.

Тя ме гледа с харман от слънца
и си тръсва петльовия гребен.
И не спи…и не спи от инат,
че приспива я някакъв земен.

Тя не знае защо аз не спя.
Че броката й като люлея,
аз прегръщам и някого там,
който също живее във нея.

Радост Даскалова

НЕ СМЕ…

Отвори във черно окото си мракът
от будни кафета, прелял суета,
учуден, надникна безлунно в стъклата,
да види как звучно и обло мълча.

Препусна със хиляди бели зеници,
напукал очите ми в нервни петна,
раздърпани, с писък, и нощните птици
опипаха ханша пиян на нощта.

На дрезгави улици потните пръсти
засричаха пъзел от тъмен опал,
от жици и прилепи, мракът прекръстен,
прозя се и сладко отново заспа.

Останаха само провлечени стъпки,
по късното рано, да кашлят рефрен,
по моето ляво да вшиват на кръпки:
“не-съм-аз-за-теб-и-не-си-ти-за-мен”…

 Радост Даскалова